Дневникът на един freelancer

Даам…в този пост ще ви разкажа за краткия ми период на freelancer. 🙂 Най-щастливите ми работни седмици от много време насам. Но понеже този начин на работа започва с най-хубавата дума на света “Free”, затова и няма да изпадам в дълбоки анализи, а постът може да е леко хаотичен. Давам направо – защо някой ден да теглиш една майна на всичко и да поживееш на ръба?

1. No stress – Я ми кажи от кога не си имал свободата да избереш да спиш в понеделник до 10 – 11 сутринта, да си направиш едно дъъълго кафе и да го изпиеш по пижама на терасата? Само фактът, че ти решаваш в колко часа какво да правиш, е безценен. А пък тая мисъл вече те изкушава 🙂 И само да не се обърка някой – не говорим за мързел, а за свобода на избор да спиш до 11 и, ако се налага, да работиш до 23:00.
2. Being official is out of trend – опитът ми показа, че хората са уморени от официалности. От зали за срещи, от вратовръзки, от презентации, от мемо, от whatever… Оказа се, че също толкова добре можеш да интервюираш, брифираш, отчиташ, обсъждаш или планираш и на по 1-2-3 бирички на открито. Ами да, ако няма да се виждаш с министър или кмет, защо да не прескочиш етикета и да си го направиш приятно. А и какъв етикет бе, хора, до 18:00 всички са супер офишъл, а в 22:00 ги виждаме на какво се правят в някой бар 🙂 Светът е малък, beware.
3. Хората избират да работят с хора – и никой не може да ме обори вече в това. Убедих се, че по препоръка от приятел, от колега или съсед, проектите ми идваха и се случваха, защото се харесахме като хора, а с тези, с които вече бяхме работили заедно, беше ясно, че си имаме и доверие. Беше ни готино да седнем на маса, да си пием и да си говорим не само за работа, но и за лични неща – това е повече от бизнес.
4. Freelancers are the future – много помпозно звучи, но е така. Една приятелка ми го беше казала в началото, но не ми се струваше резонно. А то, повярвайте, е. Да реализираш проект с freelancer не значи, че нямаш гаранция, че той ще се случи. Защото и двете страни имате интерес да си помагате и след това. Но на първо място, за клиентите и за агенциите, това е по-достъпния вариант, и така всички са доволни.
5. „Някой ден“ не е ден от седмицата – въпреки цялата свободия, за която ви разказах и представих всичко толкова хубаво – всичко е с някаква мярка. Нещата просто се случват по друг начин, по-приятен, но не и по-лесен. Като всяко нещо, от което изкарваш пари, и тук няма шанс „някой ден“ да свършиш нещо. Задачките са си задачки, действаш си ги в срокове, тичаш, бързаш, не спиш – пак е корпоративно, но с кеф и офисът ти може да е парка, кафето до вас или където си избереш.

И все пак, краят на freelance периода ми е близо, защото пътят ми продължава в нова посока, също толкова вълнуваща и различна. Каква е тя – stay tuned. 🙂

В заключение ми се иска да кажа едно голямо „БЛАГОДАРЯ“ на хората, които ми се довериха и реализирахме заедно няколко проекта за последния месец и половина – те си знаят кои са, но не знаят, че освен за света, са абсолютно прекрасни професионалисти и в моите очи. You rock, guyz,  а това е за вас:

2014 in review

Here’s an excerpt:

The concert hall at the Sydney Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 9,400 times in 2014. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 3 sold-out performances for that many people to see it.

Click here to see the complete report.

#SUP – А ти беше ли там?

В края на годината ми се иска да завърша с нещо позитивно и в унисон с мисията, която според мен има блога – да си говорим открито за добре свършените неща, без значение кой стои зад тях.

През изминалия уикенд беше първото Secret Urban Party в София, дело на бивши мои колеги. Модата с тайни партита не е нова за света, но в България от скоро навлиза и привлича все повече хора, поради един или друг таен факт около event-a – локацията, артистите, датата или темата, обявявайки ги в последния момент, като с това успява да предизвика интереса да отидеш на нещо, за което не си много сигурен какво ще бъде а.к.а живот на ръба 🙂
И без повече въведение, направо ще изброя впечатленията си от SUP:

1. За пръв път видях опашка, истински дълга опашка от желаещи да влязат на партито. В бизнеса със събития да създадеш опашка често е трик, който сами организираме, за да изградим очакване, харесване и желание в потребителите да станат част от събитието.

В този случай, мисля, че и организаторите не очакваха партито да предизвика такъв фурор. И, разбира се, за това печелят абсолютни адмирации.

2. Прекрасен избор на локация – на 19-я етаж в сградата на Infinity Tower, където докато танцуваш, цяла нощна София блещука пред теб!

3. След 4 часа непрестанно танцуване и подскачане, бих искала да призная, че подбраните артисти за партито бяха абсолютни ненормалници. Следващият път, когато видите парти с DJ SAVA (Camp Sessions), просто отидете и оставете ритъма да ви размаже.

4. Освен, че видях много приятели, познати и бивши колеги, видях страшно свежи и усмихнати хора (вероятно и барманите имат заслуга 🙂 ), които не търсеха недостатък в партито, а просто се забавляваха на 200%.

5. Въпросната опашка от първа точка – имаше коментари след партито от недоволни хора, които не са успяли да влязат и бяха разочаровани. Разбирам напълно негативното им отношение, но лично аз бих била снисходителна, предвид, че е първото такова парти. И по-скоро бих подкрепила организаторите, защото съм сигурна, че следващият път всички желаещи ще бъдат вътре. И не мога да не призная още един плюс – партито предизвика „шушукане“ ще има ли наистина следващо такова…така че, внимаваме в картинката и тръпнем в очакване да разберем.

6. И на последно място не мога да не отбележа нещо, което предизвика партито и това беше sharing в социалните мрежи. Ако не успеем да предизвикаме гостите ни да споделят, че са точно на нашето парти, значи нещо не е както трябва. А споделяне имаше достатъчно.

Та така, това е моят поглед за нещата, спирам – да не захаросвам прекалено картинката 🙂 Поздравления за организаторите, а на всички, които четат това – весели празници, да ви е едно голямо парти 2015-та, много да сте здрави и заобиколени от повече смислени хора.

Един абзац слава

Не мога да не се похваля, че постът, посветен на опита ми с хотел Кемпински в София, бе споменат в сп. Мениджър.
Публикувам част от статията, а цялата четете в броя на списанието от месец ноември, 2014г.

Използвам случая да благодаря на всички, които подкрепят блога, критикуват или коментират.
Целта на блога не е да „очерни“ или „превъзнесе“ нещо, а да бъде място, където свободно да споделям опит и впечатления.

И ако някой иска пак да се позабавлява с въпросния пост:
https://meforevents.wordpress.com/2014/10/13/kempinski-luksat-v-saita-i-koshmarut-v-hotela/

Кемпински – луксът в сайта и кошмарът в хотела

Кемпински Хотел Зографски е петзвезден хотел в София.
И точно до тук ще спра с позитивната информация за този хотел.

“Ние ще изпълним и най-малкото Ви желание!“

Този апел ще ви посрещне на сайта на хотела. Изненадващо обаче всичко, което може да ви се случи там е абсолютно непредсказуемо и няма общо с обещанията в сайта.

В този пост ще ви разкажа впечатленията си от пребиваването в хотела по време на събитие, което организирахме там.

Пристигаме в 8:00 пред хотела, където по-късно ще разберем, че това е скандално ранен час да очакваш каквото и да е от това място. Разтоварваме кашони, банери, стойки, подаръци и всякакви нужни за събитието ни неща. А, да. Ние ще имаме събитие там, но това явно си го знаем само ние.
Застава един портиер до нас и просто наблюдава как две момичета се пънем да мъкнем. Помощ не предлага, но зорко наблюдава. Накачулила каквото мога върху себе си, моля наблюдаващия обект да ми покаже къде е залата ни. Явно прекалявам с очакванията от самото начало, защото той сънено и нервно ми казва „Ми…то тука имаме двайс‘ зали, как да знам коя е ваш‘та..“
Решавам, че е рано да псувам на глас и усмихнато се влача след него, настоявайки мълчаливо да извади вълшебната топка и дано така да разбере коя/къде е нашата зала. Да комуникира с колегите си и да знае какво се случва явно не е вариант.
Минаваме през дълъг сумрачен коридор, в който осветлението е очевидно нежелан от управата елемент, но количеството стара ламперия по стените компенсира всичко. Обектът ме изоставя по пътя или се губи в тъмното… Решавам да се подпра на една от стените, и о – чудо! Ламперията се оказа врата, от която един чичка в мръсен работен гащеризон се подава ядосано и ми казва „Т‘ва е служебен вход, к‘во тропате тука…“ Продължавам в тъмното и.. Ей, Богу, намирам залата – тя била последната в дъното. Колко просто…

Влизаме в залата – посреща ни страхотна комбинация от червен мокет с чудесни петна по него и ярко сини столове, които добре, че не могат да говорят. Викам си – е това си е 5 звезди, брат. Още е рано да псуваме.

Стоварваме багажа и в дъното на залата забелязвам друг обект с мръсна престилка, явно е от кухнята. Моля дамата за 2 кафета, но тя решава да игнорира моя сутрешен зов. Умело се шмугва в кухнята и тръшва вратата. „Палавница, иска да се гоним явно, няма да ми пусне току-така (две кафета)” – мисля си аз, докато леко открехвам вратата на кухнята. Лелчето се е скатало в ъгъла и се надява да не я видя сред хаоса, в който опитва да се скрие от мен. Следва разговорът на деня:
– Извинете, мога ли да ви помоля за две кафета?
– Шварц или еспресо?
– Еспресо, ако може, ще сме благодарни…
– Не може. Много е рано за еспресо. Ще ви пусна шварц.

Неусетно кафето се появи в следващия чудесен момент, в който се опитваме да убедим един г-н, представящ се за техническо лице на хотела, че имаме нужда от повече техника, отколкото той е разбрал или са му предали.

– Вие искате само микрофон, нали? – пита той убеден.
– Не. Искаме 2 микрофона, екран и мултимедия. И ако може СЕГА, тъй като след малко започваме.
– Няма проблем, просто на мен ми предадоха такова, аз…сега ще оправим нещата…

След като „оправи” нещата, предложи да остави телефона си на колежката ми, за да може, ако ни трябва нещо по техниката, да му звъннем направо на него. На въпроса „Как се казвате, за да ви запиша телефона”, той просто отговори „Озвучител”.

„Озвучителят” изчезна и в залата ни започна да се чува саунд чек от съседната зала. Гостите ни влизат на сутрешно събитие, а ги посрещаме А) с тъмен коридор, все едно си в нощен клуб и Б) с музика, все едно си в нощен клуб. Клиентът ни е на ръба да започне физическа саморазправа, а акаунтът ни от страна на хотела все още го няма, за да се увери, че всичко по подготовката на събитието се случва както трябва. Става все по-хубаво.

Събитието започва и се отправям към неподозирано предизвикателство – кафе паузата за гостите, за която имаме 1 час да се подготвим. Какво заварвам – 5 коктейлни маси, предвид, че гостите ни са 60 човека и 1 сервитьорка + 10 стажантчета, които вместо да подготвят нашата част, разсъждават на тема „Носил ли съм някога табла в живота си и добре ли е това да остане тайна за света?”
Решавам да се обърна към един младеж, който е първият с табелка на хотела и име. Моля го да ни донесат още маси, тъй като тези са недостатъчни за 60 човека. Малко нервно, човечето просто придърпа една маса и реши въпроса за приключен. Как точно се оказахме със сервирана кафе пауза е трудно да опиша и то цели 5 минути преди гостите да излязат от залата. Тъкмо когато всичко изглеждаше наред, двама от гостите ни се засилиха жадно да си сипят по кафе, при което дамата, която обучаваше стажантите, си погледна часовника, видя, че гостите ни са подранили с 3 минути от обявения старт на кафе паузата и ги поряза: „Изчакайте още 3 минути, след което ще можете да си сипете кафе”. Гостите мигат и със сигурност си казват същото, което и аз: „ЗАЩО БЕ, ЖЕНА?”

Мина кафе паузата, а гостите ни, почти един върху друг по клетите ни 6 маси, се опитват да се почувстват „ненадминато луксозно”. (цитат от сайта на хотела „Кемпински хотел Зографски предлага удобство и спокойствие за престой от ненадминат лукс“)
Евала за тая класа, момчета, евала на хотелчето. Сега да се върнем в залата за втората част на нашия event.

По време на събитието на гостите им става студено в залата. Молим персонала да спре вентилацията, която централно явно е настроена (поради сезона) да духа студено. Ако я спреш – почва да мирише на храна. Може би, тук е моментът, в който да направиш ключов избор в живота си – да ти е топло, но да ти мирише на храна или да ти е студено и да не ти мирише на храна. Адски сложно е. Студът обаче продължава да сковава залата и хотелът намира бързо и адекватно решение на проблема – носи се калорифер в залата. К-А-Л-О-Р-И-Ф-Е-Р. В хотела с 5-те звезди, в 21 век. А след края на сесията, когато гостите излязоха от залата за обяд, едни магични лели започнаха да обикалят с ароматизатори и да пръскат директно в очите на миризмата на храна.

Като споменах обяд – за него вече почти крещях, молейки се да ми донесат още маси.
– Извинете, още сме с 6 маси, а за обяда категорично няма да бъдат достатъчни. Моля ви за още.
– Добре, ще донесем още 1.
– Не, още 1 не е достатъчна.
– Е, вие колко маси си представяте, че можем да ви донесем?!

Със сигурност не си представях хиляди маси, но това оправда друго клише от сайта на хотела „Нашият екип с удоволствие ще Ви помогне.“

Като черешката на тортата се появи и нашият акаунт от хотела, който се правеше, че нищо нередно не се е случило и, гледайки отстрани, уверено каза: „Мдааа, радвам се, че всичко е наред и върви по план.”

Не, уважаема г-жо, нищо не върви по план. И ще оставя изводите да си направите сами.

Рекламирай услугите си така…

Снимка: imgur.com
Видео: youtube.com

Очаквайте скоро: London Calling!

Съвсем скоро – едно искрено интервю с редактора на най-четения блог в света, посветен на събития и технологии – http://www.eventmanagerblog.com/ – Julius Solaris!

А междувременно ви споделям една от любимите ми негови кратки, но много съдържателни презентации:

Dear Speaker, I Loathe You. Sincerely, Your Event Planner from Julius Solaris

Sh*t Meeting Planners Say

Experience the party before the party

Приемете този пост като опит за провокация, за шанс да погледнем навън и повод да се развълнуваме от това какво можем да направим с нужното време и ресурси.

Компанията, чието видео ще видите, създава най-пищните, цветни, богати и запомнящи се събития в Лас Вегас. Предлагам ви да хвърлите едно око какви са разликите между тях и нас.. А видеото…си заслужава десетте минути. 🙂

Лично на мен ми направи впечатление, че:
– Подготовката за Новогодишното парти, което организират стартира на 02 януари. Поздравявам ви, на 02 януари.
– Две конкурентни фирми за организиране на събития се събират заедно, за да си помогнат в случването на партито. И без спора кой е по-добър.
– Партньорите прекарват 1 година в подготовката заедно. Заедно. Не по телефон, не по мейл , а лице в лице, в срещи за обсъждане, които ще им спестят тоновете мейли, в които не са се разбрали.

Да, знам, че сме различни мащаби и пазари. Знам, че много хора по света работят добре по различен начин, но е впечатляващо, че поглеждайки към Лас Вегас само се убеждавам, че всичко зависи от това колко въображение ще вложиш и, че от идеята вътре в теб, зависи какво ще се случи на гостите.

Ако трябва да имаме някакъв извод, за да завършим смислено четивото, то в крайна сметка, важно е всеки път да си казваме:
„Can we top ourselves? Can we top what we did?”

Видео: Vimeo.com

Even(t) without guests…

                                                                                                                  

Ако направите простото упражнение да проверите резултата  в Гугъл на „Еvent without guests” ще се случат поне две неща :

1. Ще видите резултати „Как да разкараме нежелани гости от събитието си?” 🙂 (много полезно, особено при специални събития, на които не върви охраната просто да „изрита” някой ВИП от залата 🙂 ), а също и много публикации как да създавате събития във фейсбук и други социални мрежи, да следите боря и поведението им. Това ще ви е полезно, със сигурност.

 

 2. Тази точка е фокусът на мисълта и поста ми. Може би, изписвайки „event without guests” ще осмислите   какъв важен елемент е това всъщност от нашата работа – гостите. Всичко правим за тях, все пак, нали? Избираме определена зала, която има много повече вложен смисъл от просто „зала”, коригираме по много пъти декорацията, свързваме я нежно с бранда, суетим се до последно как ще стои на живо (защото в презентацията винаги изглежда страхотно).  Избираме дълго менюто, с което да ги нагостим, напитките, които да им поднесем, коригираме по много пъти поканата, която да им изпратим и какво точно да напишем в нея. Вълнуваме се кой точно ще ги забавлява, кой ще им говори и какво. А всъщност си представете всичко това, изпълнено перфектно, но…залата е почти празна. Мислиш си „само да бяха дошли всички….щеше да е страхотно събитие”.

 

Решението:  Ами няма такова. Това са хора.  Още повече, ако събитието е по-специализирано като тематика, има много фактори, които обясняват ниската посещаемост. Не това е важното – станалото – станало. Важното е, че това  учи и двете страни – и клиент, и агенция, че е важно да отделиш повече време на подбора на гостите си, на процеса по поканване, обгрижване и заинтригуване да дойдат. Често тези стъпки липсват, бързайки за горе-изброените елементи, не отделяме нужното внимание на този. И хоп! Малко хора 🙂

 

Изводът:  Никога не подценявай и най-малкия детайл. Отдели му нужното време, за да си сигурен в желания резултат.  Фокусираме се при подготовката върху „таргета” или „гостите” като едно общо понятие, което имаме възможност да видим на живо, очи в очи буквално на събитието – господинът, който е спазил дрес-кода, дамата, която набива трюфели като невидяла, бизнесменът, който всъщност наистина се вълнува от информацията, която получава на събитието… Добре е да започнем да се учим от това, което виждаме „очи в очи“ на събитията, които обгрижваме. Мисли като госта си  и открий решението как да се провокираш да присъстваш.

Мерси.

Снимка: http://www.visualphotos.com